Александър III е роден 10.03.1845 г. в Санкт Петербург. Той е втори син на император Александър II и съпругата му Мария Александровна. В българската история неговата роля е дискусионна. Той участва в Руско-турската война (1877-1878 г.) като командир на Източния отряд. След убийството на неговия баща на 01.03.1881 г., той наследява трона на Руската империя.

Неговата политика се приема като пълен атнипод на либералната политика на неговия баща император Александър II. През 13-годишното си управление Александър III налага поредица от консервативни мерки срещу реализирането на либералните реформи на баща си (изразени в даване на по-широки права на селяните най-вече, както и въвеждането на конституционно управление в Русия). Отговорът за консервативната политика и поведение на императора можем да открием в неговите младежки години. Той не е бил готвен за престола и влизането му в политиката става инцидентно. Големият му брат Николай и очакван наследник на престола умира през 1866 г., и Александър трябва да заеме мястото му. От този момент насетне той започва да изучава право и държавна администрация при професора от Московския университет Константин Победоносцев, който е отявлен консерватор. Неговото влияние върху Александър III е огромно и е напълно очаквано той да прилага наученото от него в управлението на страната.

Вътрешна политика:

След като идва на власт, Александър III умело се възползва от суматохата, настанала след атентата срещу баща му и отменя всики негови либерални реформи. Опитът за въвеждането на конституционно управление в Русия също пропада. Новият император ограничава властта земството (избираемите от населението по места административни управители) и назначава т.нар. земски капитани, които са отговорни пред него и извършват дейността на земството. По този начин на практика е ликвидирана реформата на Александър II от 1861 г., отменяща крепостното право, без изрично отново крепостничеството да е възстановено. През 1882 г. той промулгира т.нар. „Майски закони“, с които толерира антисемитизма в Русия. Самият император е враждебно настроен към евреите. Антиеврейската политика на Петербург получава отзвук в целия свят и предизвиква масова миграция на руските евреи в посока Западна Европа и най-вече Германия. През 1891-1892 г. Руската империя е обхваната от глад. Гладът става причина за развитието на епидемия от холера и за период от около 2 години смъртта си намират между 375 000 и 500 000 души. Тази ситуация принуждава императора да позволи на земствата да възстановят частично дейността си.

Външна политика:

Във външната си политика императорът също следва консервативните си разбирания. Той ненавижда арогантното поведение на германския канцлер Бисмарк и е готов дори и да прекрати участието на Русия в Съюза на тримата императори, започнат от неговия баща Александър II, австро-унгарският император Франц Йозеф I и германският кайзер Вилхелм I. Александър III обаче не иска открита конфорнация с Германия и решава да поднови участието на Русия в съюза до 1887 г. След това обаче руската политика се преориентира към сближаване с Великобритания и Франция. Николай Гирс, наследникът на Горчаков като външен министър на Руската империя прави опити да продължи участието на Русия в Съюза на тримата императори, но неуспешно. През 1893 г. е сключена военна конвенция между Русия и Франция, с което Петербург дава знак, че развитие на германо-руското приятелство в бъдеще няма да има. Военната конвенция между Русия и Франция също така се приема като знак за бъдещото формиране на един от двата основни геополитически съюза през Първата световна война – Антантата.

Александър III и България – големият разрив между Петербург и София

Александър III е в лоши отношения със своя братовчед българският княз Александър Батенберг и стои в основата на отказа на Русия да признае съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено на 06.09.1885 г. От този момент насетне отношенията между Русия и България навлизат във фаза на обтягане. Император Александър III инспирира извършването на т. нар. Деветоавгустовски преврат от 1886 г. в България като по негова заповед руските дипломатически агенти в София оказват подкрепа на офицерите русофили в българската армия. По-рано, още преди избухването на Сръбско-българската война, Александър III издава заповед всички руски офицери на служба в българската армия да бъдат изтеглени в Русия. Целта на преврата на офицерите русофили е детронирането на княз Александър Батенберг, тъй като те виждат в негово лице фигурата, която е отдалечила България от освободителката Русия. На 15.08.1886 г. по инициатива на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов е извършен контрапреврат и князът е върнат на власт, но за кратко. Под натиска на Александър III, Александър Батенберг е принуден да абдикира потворно и окончателно на 26.08.1886 г. С този акт намесата на императора в българската политика не приключва. След абдикацията на Батенберг е назначено регентство от него в състав Стефан Стамболов, майор Сава Муткуров и Петко Каравелов. Проведени са избори за III Велико народно събрание, които са спечелени от привържениците на Стамболов, което противоречи на руските претенции за влизане в състава на новото Велико народно събрание на хора, подкрепящи преврата срещу Батенберг и следователно готови да изпълнят всяко едно искане на руския император. След свикването на III Велико народно събрание, което трябва да избере нов княз, регентството е узаконено. Още същия ден, 24.10.1886 г. Петко Каравелов подава оставка като регент, а след него и останалите двама регенти. III ВНС избира нов регентски съвет в състав Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков. В този състав регентството управлява България до 02.08.1887 г. Император Александър III отправя предложение до III ВНС за български княз да бъде избран грузинският княз Николай Мингрели. С този акт императорът цели да наложи окончателно руското политическо влияние в България и да я превърне на практика в държава, плуваща в орбитата на руското влияние. Опитът се проваля, тъй като регентите, III ВНС и Великите сили официално отхвърлят предложението. Това е възприето от Петербург като основание за прекратяване на дипломатическите отношения с България. На 06.11.1886 г. по инструкции от Петербург руският императорски пратеник в София ген. Николай Каулбарс официално скъсва дипломатическите отношения между Русия и България. Те няма да бъдат възстановени до края на управлението на император Александър III. С непрестанния си натиск върху България и стеремжите му да я привлече изцяло в сферата на влияние на Русия, императорът постига обратния ефект – България поема път към сближаване със западните Велики сили.