Политическата обстановка в международен план април 1876 – януари 1877 г.

На 20.IV.1876 г. в българските земи избухва Априлското въстание. То е сред най-добре планираните военни операции в борбата на българите за освобождение от близо петвековното османско владичество. Освен във военно-стратегическо отношение, резултатите от въстанието са предвидени и в политическо отношение. На българските революционери около Стефан Стамболов им е напълно ясно, че при провал на въстанието, османската репресивна машина ще се задейства срещу мирното население и жестокостите на башибозука ще станат известни в целия свят. Предвидливостта на българските революционери обаче е обоснована на схавщането, че е невъзможно за няколко месеца да се подготвят за въстание и въоръжат хора, които нямат военен опит, запаси, оръжие, което да противостои на османското. Потушаването на въстанието оправдава очакванията на революционерите, голяма част от които загиват в боевете с османците или падат убити от засади след предателства. Освен в българските земи, въстанически действия се водят и в Босна и Херцеговина, където още от 1875 г. местното население води тежки боеве с османските войски и башибозушки отряди. Босненско-херцеговинското въстание е в обекта на интереси главно на Австро-Унгарската империя, която се надява по някакъв начин да получи възможност да добави към територията си тези две области, за да разшири излаза си на море и да затвърди владението си над Далмация, стеснявайки границата си с Османската империя до участъка между Южна Сърбия и Северна Черна гора. Руската империя от своя страна също търси възможност за нанасяне на тежък удар по Високата порта именно използвайки въстанията на българи и бошняци, за да се намеси във вътрешната политика на Портата или директо чрез военна интервенция да отнеме от прякото ѝ владение територии, които или директно да присъедини към територията си, или на тях да оформи независима държава, която да бъде под нейна външнополитическа опека. Сблъскването на интересите на Русия и Австро-Унгария на Балканите е нормално явление за международните отношения през XVIII и XIX в., тъй като северната империя се приема за защитник на православните християни в Османската империя и дори регламентира това с Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 1774 г. (в частност над гръцките православни християни и Вселенската патриаршия), а Австро-Унгария осланя политиката си на заложената още от император Карл V през първата половина на XVI в. концепция за изтласкване на османците от Европа и освобождаване на християните под нейна власт. Сблъсъкът между двете велики сили е неизбежен и за да бъде избегнат, руската страна решава да вземе инициативата в свои ръце и отправя предложение до Виена за организирането на среща на високо равнище между императорите и техните външни министри. На 26.VI/08.VII.1876 г. в Райхщад се срещат императорът на Австро-Унгария – Франц Йозеф I и императорът на Русия – Александър II. Те са придружени съответно от външните си министри – от австро-унгарска страна граф Дюла Андраши и от руска – княз Александър Горчаков. Главният обсъжан проблем е положението на българите и бошняците в пределите на Османската империя. Двете страни развиват различни теории за бъдещото устройство на европейските провинции на Високата порта, но и в доста посоки тези разбирания се доближават. Нито Русия, нито Австро-Унгария искат създаването на нова независима държава на Балканите. Развива се тезата за създаване на автономни области, които да имат свои правителства, но изцяло под суверенната власт на Високата порта. По време на срещата в Райхщад разговорите са провеждани в неофициална форма при затворени врати, няма дори и стенографи, които да записват какво се е обсъждало. Срещата не завършва с подписването на споразумение или официален протокол. Двете страни разработват свои варианти за бъдещото устройство на Балканите. Постигат съгласие обаче по основните въпроси:

1. Решават да не се намесват във водещата се Сръбско-турска война.

2. Решават, че в случай на османска победа няма да допуснат окупации от османска страна на Сърбия и Черна гора, както и отнемането на територии в полза на Високата порта

3. Автономия на въстаналите Босна и Херцеговина и България, както и на Албания.

4. В случай на победа на Сърбия и Черна гора във войната с Портата – териториално разширение на двете държави и даване на автономия на Босна и Херцеговина, България и Албания.

5. Константинопол да стане свободен град. (Предложението е базирано на концепцията за избухването на руско-турска война в близко бъдеще).

6. Двете страни се обявяват против създаването на голяма славянска държава на Балканите (предложение, лансирано от Виена и одобрено от Петербург)

7. Австро-Унгария получава право да окупира Турска Хърватия, а Русия получава право да окурипа Батуми (в Турска Армения) и си връща Югозападна Бесарабия (предадена на Румъния според Парижкият мирен договор от 1856 г.)

Споразумението от Райхщад е пазено в тайна за останалите европейски сили. Известно е, че когато Бисмарк научава за него се вбесява и отново проговарят страховете му от евентуален съюз срещу Германия между Русия и Австро-Унгария, а и вероятното включване на Франция в него (повтаряне на положението от Седемгодишната война 1756-1763 г.). Великобритания също се надява да разчита на Австро-Унгария в антируската си политика, но след като става известно на британската дипломация за проведената среща в Райхщад, надеждите на Лондон изчезват, поне за момента.

Месеците между юни и декември 1876 г. са изпълнени с дипломатическо надиграване между великите сили, главно по оста Лондон-Санкт Петербург. Премиерът на Великобритания Бенджамин Дизраели се стреми по всякакъв начин да запази целостта на Османската империя по икономически и политически причини. Той разчита да усоети планираната за декември 1876 г. конференция между посланиците на великите сили в Константинопол, тъй като очакванията му са нейните решения да се отразят негативно на целостта на Османската империя. Важно е да се допълни още, че конференцията в Константинопол е лансирана още преди провеждането на срещата между Франц Йозеф и Александър II в Райхщад. Предполага се, че те са провели тази среща именно за да договорят съвместните си дипломатически маневри в месеците преди началото на конференцията и в последствие да излязат с общи предложения на самата конференция. По време на гостуването си при Вилхелм I в началото на юни 1876 г., Александър II обсъжда въпроса за бъдещото разпределение на балканските владения на Османската империя. Очевидно руският император добре е осъзнавал, че Вилхелм I и Бисмарк не биха се опитвали да го спират от директна война с Портата, тъй като това до голяма степен би улеснило реализирането на техните интереси, а именно предотвратяването на антигерманска коалиция между Русия, Австро-Унгария и Франция. От сравнително неутралната игра на Бисмарк по балканските въпроси можем да заключим, че Железният канцлер не е преследвал някакви германски интереси в „Бурето с барут на Европа“. В изказвания на Бисмарк от лятото на 1876 г. откриваме, че той е възприемал ликвидирането на Османската империя като едно бъдещо сигурно събитие, което ще се осъществи след нахлуването на руската армия отвъд Дунава. Типично за Бисмарк е, че той гледа в перспектива и планира моментинет си ходове въз основа на разсъжденията си в дългосрочен план, преплитайки ги с настоящата ситуация (мислене, характерно за един професионален шахматист). Не е известно обаче дали той е допускал развиването на сценарий, в който Русия да не излиза на Средиземно море след война с Османската империя. В политиката си по отношение на Балканския въпрос, канцлерът е готов да запази неутралитет, надявайки се по този начин да види до къде биха стигнали амбициите на Петербург за навлизане н юг към бреговете на Средиземно море. Можем само да гадаем какво се е въртяло в главата на един от основните играчи в дипломатическата битка по онова време, но в бъдещия развой на събитията откриваме как от сравнително официално неутрална позиция, Бисмарк изчаква своя час и се превръща в основен играч на сцената, за да “помири“ другите велики сили. Самият той не се притеснява от голямо надмоще на Русия, а напротив, дори и се надява това да се реализира, за да може да притисне Австро-Унгария и Франция по този начин, нанасяйки удар по интересите им на Балканите.

Противобоството между Великите сили дава своето отражение на Константинополската (позната в официалната ни историография като „Цариграска“) посланическа конференция, проведена от 23.XII.1876 г. до 20.I.1877 г. Нейната основна задача е да изготви предложение до Високата порта за бъдещия автономен статут на българските земи и на Босна и Херцеговина. Опасявайки се от успех на европейските сили чрез дипломатическо притискане на Османската империя да изпълни желаните от тях рефори, британската дипломация по инструкции на премиера Дизраели се задейства. Посланикът на Великобритания в османската столица лорд Хенри Елиът и изпратеният от Лондон лорд Солзбъри. Двамата британски агенти успяват да склонят султан Абдул Хамид II да обяви конституция и по този начин официално да заяви, че са гарантирани правата на неговите християнски поданици. По този начин британската дипломация предрешава съдбата на решенията на конференцията. Все пак си струва и да отчетем какви са взетите решения на предварителните заседания, проведени в периода 11-23.XII.1876 г.:

I. Предвижда се създаването на три автономни области – Босна и Херцеговина, Източна и Западна български области.

II. Самоуправление, което да е изградено на колективна основа между християни и мюсюлмани.

III. Управителите на двете области (генерал-губернатори) да бъдат назначавани от Великите сили с одобрението на Високата порта. Към него се избира правителство с мандат от 4 години.

IV. Управлението да се изгради на демократични начала (всяка област да има областно събрание) и да имат право да гласуват всички жители над 25-годишна възраст.

V. Областите получават правото да запазват 70% от приходите си за свои нужди, а останалите 30% се предават на османската хазна.

VI. Създава се международна надзорна комисия, която да следи спазването на наложените решения.

Османската империя отхвърля предложенията на конференцията още в деня на откриването – 23.XII. Тогава председателстващият заседанието Севфет Мехмед паша обявява, че Османската империя вече има конституция и работата на конференцията е безсмислена.

Срещата в Будапеща. Началото на дипломацията с „твърдия характер“

Докато в Константинопол конференцията търпи провал, руската дипломация веднага преминава към осъществяване на другите си планове за подсигуряване на ненамесата на останалите Велики сили при евентуална война с Османската империя. На 03/15.I.1877 г. е проведена среща между руския посланик във Виена Евгений Новиков и министъра на външните работи на Австро-Унгария граф Дюла Андраши. Решението на руската дипломация за предоговаряне или по-точно казано „проверяване“ на австроунгарския неутралитет, идва от опасенията, че между Лондон, Виена и Париж би се оформила орбита, която да противодейства по всякакви възможни начини на руските намерения за война с крайна цел Константинопол. Дипломатическата игра на Великобритания през това време е насочена към внасянето на напрежение в оформящото се единодействие между Австро-Унгария и Русия, които са стари противници в региона на Балканите.

На срещата между Новиков и Андраши в Будапеща е придаден официален характер на споразумението в Райхщад, което така и реално не е подписано, а остават оформени двата проекта, без да е изготвен общ. От тази гледна точка може да се приеме, че Райхщадското споразумение всъщонст е проверка на дипломатическите намерения на Австро-Унгария за преразпределение на османското наследство.

След подписването на конвенцията Александър II уведомява кайзер Вилхелм I чрез руския посланик в Берлин – Убри. Граф Андраши пък продължава да се опитва да стои на два стола – играе паралелно с Лондон и Петербург. Той приема, че след като е подписал Будапещенската конвенция е попаднал в капана на Горчаков и ръцете му за сериозни дипломатически маневри са вързани. Това, което развързва ръцете му обаче е очакването Русия да не изпълни конвенцията и следователно той да може да се възползва от благосклонността на Лондон за извършването на антируски действия. В речта си през Делегациите (австро-унгарския парламент), Андраши заявява, че външнополитическите аспирации на Виена по отношение на Балканите надхвърлят сериозно уговорената в Будапеща зона до земите между Събрия и Черна гора. Според него Австро-Унгария трябва да изисква не само окупация на Босна и Херцеговина, но и да изпрати войски, които да окупират Новопазарския санджак, цяла Македония и да стигат до Солун, за да може Дуалистичната монархия да се сдобие с излаз на Егейско море. Русия се опитва да си спечели Англия за съюзник, но не постига успехи.

Заключение:

С подписването на Будапещенската конвенция на практика са предначертани границите на бъдещата българска държава преди да е започнала Руско-турската война, довела до нейното възстановяване. Предварително са ликвидирани плановете за една голяма българска държава, която да обхваща всички земи, населени с българи. Най-точно би било да се каже, че плановете за създаването на голяма българска държава са били ликвидирани още преди да бъдат записани в прелиминарния Санстефански мирен договор. Будапещенската конвенция дава основата, върху която са определени границите на България на Берлинския конгрес. Нейната важност в процеса по възстановяването на българската държава след близо 450 години османска власт е подценявана от историците и неслучайно съществува митът в историята ни, че на Берлинския конгрес голямата България е разкъсана несправедливо. Териториалното статукво предварително е уговорено между Великите сили. На Берлинския конгрес по-ранните договорки са официализирани в духа на Виенската система – баланс на силите, установена след Наполеоновите войни.