1. Априлското въстание – потушаване и международен отзвук.

През пролетта на 1876 г. в българските земи избухва Априлското въстание, което османците потушават за няколко седмици с големи жестокости. Причините за провала на иначе добре организираното въстание могат да бъдат намерени в лошото въоръжение, липсата на добро разузнаване и снабдяване, както и съществуващия все още страх от османците. Загиват повече от 30 000 души от всякакви възрасти, множество села и градчета са опожарени и разграбени. Значението на въстанието в политически аспект обаче носи една безапелационна победа на българите над Османската империя. След потушаването му българите в Истанбул организират делегация към страните от Западна Европа, за да разкаже на тамошните управляващи за събитията в българските земи. Делегатите Драган Цанков и Марко Балабанов посещават Виена, Берлин, Париж, Лондон и Санкт Петербург, където лично император Александър II провежда среща с тях. В защита на българите надигат глас видни европейски общественици като във Великобритания това са опозиционерът Уилям Гладстон, който пише две статии, посветени на потушаването на Априлското въстание („Уроци по клане“ и „Българските ужаси и Източният въпрос“), писателите Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд, във Франция – Виктор Юго, Емил дьо Жирарден и др., в Русия – Достоевски и Тургенев. Изпратена е анкетна комисия, която да обходи районите на въстанието. Кореспондентът на в. „Дейли нюз“  Макгахан пише за клането в Батак и ужасите, за които разказва рефлектират дори и върху политическия елит, като спомагат за засилването на гласовете, искащи разрешаване на въпроса за освобождението на българите от османска власт.

2. Райхщадското споразумение (юни 1876 г.).

На 26.VI.1876 г. в Райхщад се срещат императорите на Русия и Австро-Унгария – Александър II и Франц Йосиф I. Руската империя е насяно, че ако иска да постигне успех при война срещу Османската империя, трябва да си осигури неутралитет от основния си конкурент на Балканите – Австро-Унгария. Франц Йосиф и Александър II постигат споразумение за създаването на българска държава в земите между Дунав, Черно море и Стара планина.

3. Сръбско-турската война от 1876 г.

 На 18.VI.1876 г., осем дни преди срещата в Райхщад, Княжество Сърбия, с подкрепата на Черна гора, обявява война на Османската империя. 40 000 сръбска армия е подсилена с множество руски и български доброволци, под командването на руския  ген. Михаил Черняев е разбита за два месеца от 100 000 османска армия. През август османците минават в контранастъпление и завземат множество сръбски градове и села, като принуждават Сърбия да търси примирие и подкрепа от Великите сили и главно от Русия за сключването на бъдещ мирен договор. На 16.IX.1876 г. е сключено примирие, а на 17.II.1877 г. и мирен договор.

       

4. Опити за дипломатическо решаване на Източния въпрос – Царигарската конференция и Лондонския протокол (1876-1877 г.)

През декември 1876 г. в Цариград се събират посланиците на Великите сили с цел да намерят мирно решение на българския въпрос. На 23.XII.1876 г. започват заседанията на т.нар. „Цариградска посланическа конференция“, която изготвя проект за създаване на три автономни области от земите на Османската империя на Балканите – две населени с българи и една с бошняци. Двете български области се предвижда да са Западна с център София и Източна с център Търново, като и двете са под пряката власт на султана и съществуват общи администрация и милиция между българи и османци. Османският представител Сефет Мехмед паша обявява, че действията на конференцията са ненужни, базирайки се на обявената либерална конституция, която султан Абдул Хамид II подписва под натиска на британския посланик в Цариград лорд Хенри Елиът, целящ да спазва политиката на премиера на Великобритания Бенджамин Дизраели за запазване на целостта на Османската империя. Конференцията е закрита на 20.I.1877 г.

            Провалът на конференцията предизвиква нова вълна от недоволство в Европа срещу Османската империя. В Будапеща на 10.I.1877 г. е подписана конвенция, според която Русия и Австро-Унгария си разпределят окончателно сферите на влияние на Балканите, като дори загатват в последните клаузи на конвенцията, че се предвижда избухването на война между Русия и Османската империя. На 19.III.1877 г. в Лондон Великите сили без Русия изготвят протокол, с който изискват Истанбул да приеме предложените от Цариградската конференция реформи. Отказът на султан Абдул Хамид II от 31.III дава повод на Русия да започне подготовка за война.

5. Русия обявява война на Османската империя.

На 12/24.IV.1877 г. с манифест в Кишинев император Александър II обявява война на Османската империя. Според първоначалния план на руското командване трябва да се оформят два фронта – Дунавски и Кавказки. Предвижда се на Кавказкият фронт да бъде дислоцирана 80 000 армия, за да може да отвлече от Балканите част от османските сили. На Дунавския фронт първоначално русите струпват 180 000 бойци, вероятно поради недооценка на силата и въоръжението на реформиращата се тогава османска армия. Руската армия също е в процес на реорганизация от 1874 г. По статистически данни от 1877 г. тя наброява 1 500 000 бойци, а османската – 700 000. Османците мобилизират общо 494 000 бойци, като съсредоточават река Дунав (8 000 души в Северна Добруджа, 7 000 между Никопол и Русе), в укрепения четириъгълник Русе-Силистра-Варна-Шумен е дислоцирана 80 000 армия, а във Видин – 30 000, а останалите 334 000 са оставени зад Стара планина като резерв. По-доброто въоръжение, снабдяване и наличието на силен флот и контрол върху течението на р. Дунав дава значително преимущество на османците в началото на войната. Руското командване успява да си осигури време до започването на бойните действия на Дунавския фронт като запазва пасивност в рамките на месец след обявяването на войната, за да може да увеличи силите си. Към руската армия, със заповед на военния министър ген. Дмитрий Милютин от 31.III.1877 г., започва формирането на Българското опълчение. На първо време са формирани 6 опълченски дружини, а след форсирането на Дунав още 6. Численият състав на опълчението достига 12 400 бойци, към които се присъединяват и множество български чети. Румъния също оказва съдействие на руската армия, като изпраща 12 000 контингент. Османските сили също получават подкрепление от васалния Египет – около 9 000 контингент.

            На 8.V.1877 г. руските войски започват атаки срещу османските кораби по Дунав. Месец и половина продължават сблъсъците между руси и османци в делата на Дунав. Руските сили минират реката край пристанищата Рени, Барбош и Браила и откриват огън срещу всеки османски боен кораб в реката. До средата на юни османското командване претърпява няколко сериозни поражения и е разубедено да използва силите на флота. Руската армия насочва силите си към форсиране на Дунав. За целта се създават два съсредоточителни пункта – при Галац и при Свищов, като се предвижда руските войски да проведат заблуждаваща атака в Добруджа, а главният удар да се нанесе при Свищов. На 22.VI.1877 г. отрядът на ген. Аполон Цимерман форсира Дунав при Галац, навлиза в Добруджа, обаче е спрян на линията Черна вода-Кюстенджа, което има за цел да постави пред дилема струпаните в укрепения четириъгълник османски сили. Вся тяхна атака срещу главните руски сили би означавала отслабване на отбраната в Добруджа и възможност за корпуса на Цимерман да пререже снабдяването им по море.

           

6. Първият етап на войната. Борба за надмощие (юни-август 1877 г.)

Главните руски сили извършват десант при Зимнич-Свищов вечерта на 26/27.VI.1877 г., освобождават Свищов и прехвърлят бързо останалите общо 260 000 бойци. На 30.VI генералният щаб взема решение да се раздели армията на три отряда – преден (в състав от 12 000 бойци, начело с ген. Йосиф Гурко) със задачата да напредне към проходите на Централна Стара планина, оттам да навлезе в Тракия, след това да се насочи към Одрин и Истанбул, западен (в състав от 35 000 бойци, начело с ген. Николай Криденер) със задачата да овладее Никопол и да настъпва на юг в Западна България и третият – източен е в състав от 70 000 бойци, водени от престолунаследника Александър Александрович и трябва да блокират 80 000 османска армия на Мехмед Али паша в четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен.

            Предният отряд, включващ и Българското опълчение освобождава старата българска столица Търново на 7.VII, след което преминава Стара планина, на 10.VII минава през Хаинбоаз, където разбива отряда на Реуф паша и достига вр. Свети Никола на 17.VII. Руснаците и българите успяват да изтласкат османците в Подбалканските котловини на 18.VII и завземат Казанлък. Предният отряд на ген. Гурко без съмнение осъществява светкавично настъпление и сварва неподготвени османските сили в Централна България. На 19.VII руските сили стигат до Стара Загора и влизат в града. Същия ден Гурко е изправен пред сериозна дилема. Има възможност да разбие частите на Реуф паша в Нова Загора или да се срещне с 16 000 армия на Сюлейман паша от Албания, разположена край с. Гълъбово. На 30.VII Гурко заповядва да се атакуват частите на Реуф паша при Нова Загора. 10 000 османски отряд е разгромен при Нова Загора и се оттегля към с. Калитиново. В същото време армията на Сюлейман паша стига Стара Загора, където има 3 500 опълченци и руси, водени от ген. Столетов. При Калитиново на 31.VII сутринта войските на Реуф паша са разбити и Гурко насочва силите си към Стара Загора, където Сюлейман паша започва решаваща атака. Българи и руси държат позициите си до вечерта на същия ден, обаче под силния натиск на османците са принудени да отстъпят. Вечерта на 31.VII групата на Гурко пристига при Стара Загора, обаче в града османците започват безмилостно клане над останалите там българи християни. Предният отряд е разформирован от руското командване при с. Шипка, Гурко е отзован при Плевен.

В същото време край Плевен се развиват тежки събития за руското командване. След завземането на Никопол на 16.VII, западният отряд на ген. Криденер тръгва към Плевен. По същото време към Плевен се насочва и 17 000 армия на Осман паша от Видин. На 17.VII османците изпреварват русите и влизат в Плевен. На 19-20.VII отрядите на ген. Шилдер-Шулднер и ген. Тутолмин атакуват Плевен, но не постигат успех. След това пристигат и главните сили, водени от Криденер. На 30.VII руските войски при Плевен вече наброяват 26000 бойци и 184 оръдия и атакуват 30 000 османска армия по линията на укрепените ѝ позиции. В атаката се изявява командирът на южния отряд ген. Скобелев. Провалът на първите два щурма на Плевен принуждават руското командване на замръзи временно действията си по другите фронтове. Започва струпване на руско-румънски войски при Плевен. В същото време на изток блокираната в укрепения четириъгълник османска армия на Мехмед Али паша предприема действия срещу източния отряд, но без успех.

7. Боевете на Шипка (август 1877 г.)

            В края на август османското командване издава заповед 30 000 отряд на Сюлейман паша пред Стара планина да се придвижи към Плевен. Сюлеймановата армия се насочва към Шипченския проход, където е разположен отрядът на Столетов – 5 000 опълченци и руси. В дните между 21-23.VIII се водят най-ожесточените боеве за връх Шипка, които влизат в историята като Шипченска епопея. Сраженията при Шипка се водят с променлив успех. На третия ден османците настъпват срещу Орлово гнездо, но са отбити от опълченците и русите с камъни. Вечерта на 23.VIII пристигат подкрепления, водени от ген. Радецки и ген. Драгомиров. Победата при Шипка парализира армията на Сюлейман паша и тя не предприема повече агресивни действия. Сюлейман е изпратен за командващ войските в четириъгълника Русе-Силистра-Шумен-Варна, но и там не постига успех след серии от атаки срещу източният руски отряд през ноември-декември.

8. „Гордиевият възел на войната“ – Плевен (август-декември 1877 г.)

            Седем дни след победата на руси и българи при Шипка руското командване решава да предприеме трета атака на Плевен на 30.VIII. Около града по това време има 96 000 руски и румънски войници и 184 оръдия, командвани от ген. Павел Зотов. Третият щурм влиза в историята като образец за некомпетентност, защото руското командване разполага срещу османските главни позиции полеви оръдия, а на страничните – тежките обсадни оръдия и по-малко сили срещу основните позиции и повече по останалите. Атаката започва на 30.VIII, когато частите на Скобелев атакуват и пробиват отбраната, но не получават подкрепление. Другите войски атакуват по различно време и не са добре координирани. Османските сили контраатакуват войските на Скобелев и ги отблъскват.

Третото поражение при Плевен принуждава руското командване да реши да обсади Плевен. За целта е привикан героят от Кримската война и Севастополската отбрана ген. Едуард Тотлебен. На 4.IХ в Плевен пристига Тотлебен и започва блокиране на града. Гурко предлага да се завземат укрепените пунктове при Горни Дъбник и Телиш. В дните 24-28.Х 35 000 руска армия под командването на Гурко превзема двата укрепени пункта и се насочва на юг към Орхание (дн. Ботевград) и Етрополе, където са разположени войските на Шакир паша. Целта на Гурко е да достигне София и да настъпи в Тракия, разбивайки войските на Сюлейман паша там.

Междувременно на 28.XI/10.XII.1877 г. Осман паша решава да се опита да пробие блокадата на Плевен и да създаде „Втори Плевен“ в района на Орхание. Рано сутринта на този ден османците нападат към р. Вит, обаче са блокирани и в кратката щикова схватка търпят тежко поражение. Парче от руски снаряд ранява Осман паша в крака и той капитулира пред ген. Иван Ганецки. Падането на Плевен развързва ръцете на руското командване за зимно настъпление на юг през Стара планина. След тежко преминаване на Стара планина, на 23.XII.1877/4.Ι.1878 г. 45 000 отряд на Гурко превзема София след като разбива частите на Сюлейман паша в околностите на града. Интересно е да се отбележи, че управителят на София Осман Нури паша издава заповед градът да бъде изгорен, но благодарение на незабавните действия на италианския консул Виторио Позитано и френският – Леандър Льоге пожарите са потушени. Влизането в София подсигурява с провизии отряда на Гурко до края на войната.

Докато на запад Гурковият отряд жъне успехи, положението на Южният отряд на ген. Радецки не е добро. Решено е той да унищожи лагера на Вейсел паша при Шипка-Шейново. За целта войските на ген. Скобелев и княз Святополк-Мирский преминава Стара планина през Химитлийския и Тревненския проход. На 22.I.1878 г. двете руски армии атакуват лагера на Вейсел паша и го разгромяват след кратко сражение. 23 000 армия на Вейсел пада в плен. Четири дни по-късно край Пловдив окончателно е разбит и отрядът на Сюлейман паша от преследващите го части на ген. Гурко и се оттегля в Родопите с цел да достигне Бяло море. След победата при Пловдив руските сили влизат в Одрин на 28.I.1878 г., с което принуждават Високата порта да потърси примирие. Западните Велики сили са обезпокоени от евентуалното превземане на Истанбул от страна на Русия и налаган ултиматум на Санкт Петербург, с което изискват прекраятване на войната и заявяват, че руският проект за създаване на българска държава от Дунав до Бяло море, включваща областта Македония няма как да бъде одобрен, понеже дава големи привилегии на Русия на Балканите и ощетява Австро-Унгария.

На 31.I.1878 г. е подписано примирие в Одрин между руският началник на Генералния щаб ген. Артур Непокойчицкий и Осман паша от османска страна. Според примирието военните действия спират  и османските сили се изтеглят от българските земи. Започват преговори в Сан Стефано за сключване на мирен договор. След едномесечни преговори на 19.II/3.III.1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор, според който се създава Княжество България с територия от 172 000 кв.км. (т.е почти всички територии на Българската екзархия), признава се независимостта на Сърбия и Румъния. Сърбия получава земите на Нишко, Пиротско и Варнско, а Румъния – Северна Добруджа като компенсация за изгубената Бесарабия, която е върната на Русия.

Санстефанският договор е с прелиминарен, т.е. предварителен характер и това означава, че той не е окончателен и всъшност служи като основа за предизвикването на планирания вече конгрес на Великите сили. Този договор нарушава голяма част от споразуменията, които Русия постига с Австро-Унгария и останалите Велики сили. Това е предпоставката за свиването на конгреса.