Външната политика на Източната Римска империя се появява на световната сцена като нещо различно от класическата римска външна политика през първите десетилетия на VII в. По това време империята е разтърсена от вътрешна криза. На трона е узурпаторът Фока (602 г. – 610 г.), който преследва своите политически опоненти и не предприема активни действия срещу растящата опасност от изток в лицето на стария враг на ромеите – Сасанидската империя, управлявана от младия и амбициозен шах Хосрой II (срещан и като Хосров II). Безхраберието на Константинопол дава възможност на персите да разгърнат широко настъпление срещу източните провинции на империята. Сериите от провали доказват, че има нужда от коренна промяна във външната политика. Класическата римска форма на държави клиенти и племена, използвани срещу враговете на империята вече не върши работа. Византия не разполага с онзи пояс от държави клиенти, който Римската империя е създавала в продължение на векове и трябва да се поеме по друг път, ако империята е решена да запази ръководната си роля в региона. Във времето на пълна безизходица сякаш идва и спасението – през 610 г. синът на екзарха на Картаген – Ираклий извършва военен преврат срещу Фока, обезглавява го и става император на Източната Римска империя.

Издигането на Ираклий на трона бележи новото начало на ромейската външна политика. Той се заема с основната си задача – да събере и обучи армия, с която да постигне победа над настъпващите персийски сили. В победата Ираклий търси постигането на политически престиж пред константинополската аристокрация и най-вече възстановяване на имперската власт над загубените земи в Близкия изток. Без съмнение не е бързал с постигането на победа и гръмка слава, а е действал доста предпазливо и не се е поддавал на импулсите, нещо, което доста от неговите наследници императори ще направят и ще доведат Източния Рим до ръба на катастрофата.

Още в първите години на управлението му персите превземат Антиохия (612 г.), Йерусалим (613 г.), през 615 г. стигат до Халкедон и стават непосредствена заплаха за столицата Константинопол. В този момент императорът е решен да премести столицата в Картаген, обаче се разколебава и остава на изток. Той получава финансова подкрепа от ромейския патриарх Сергий I и събира армия във Витиния. През 618 г. персите превземат и Египет, което е знак за Ираклий, че е време да действа. За разлика от много други ромейски императори той не се впуска на поход при първа възможност, а изчаква. Това отключва полето за действие на дипломацията. „Играта на нерви“ между Ираклий и Хосрой започва след превземането на Египет. Според някои историци Хосрой пръв е изгубил търпение и е изпратил писмо на Ираклий, с което иска пълната капитулация на империята му. Императорът не се поддава и продължава да изчаква, надявайки се да предизвика Сасанидите да ударят първи и да използва срещу тях вярата им, че са близо до решителната победа. Оказва се напълно прав – през 620-622 г. персите предприемат кампания в Мала Азия и се подготвят за офанзива срещу Константинопол. Вероятно са установили контакт с аварите, тъй като и те по същото време нападат перманентно незащитения Дунавски лимес. Империята се намира в пълно обкръжение, в което не е в позицията на по-силната, нещо, което до момента не ѝ се е случвало. Източната римска империя престава да разчита на старата си външнополитическа тактика за съществуване на държави клиенти или федерати, които да защитават границите ѝ, а започва да оформя геополитически съюзи, с които се стреми да постави противника си в обкръжение, да всее объркване, предизвика вътрешна нестабилност и нанесе решителен удар, когато врагът е достатъчно отслабен. Основната задача на Ираклий е намирането на съюзник от север срещу Сасанидите. Такъв се намира в лицето на Западнотюркския хаганат, който води война с българите по това време. Съперничеството между персите и западните тюрки в района на Кавказ е известно на ромеите и те решават да предизвикат война между тях с цел да отслабят персите, за да си гарантират спокойствие от изток и да се концентрират върху аварските нападения на Балканите.

Ираклий е един от малкото ромейски императори, които си позволяват да играят тройна игра (от една страна воюва срещу аварите на запад, от друга поддържа пасивна позиция срещу персите и от трета се договаря с тюрките да нападнат персите). За разлика от своите предшественици той води по-умела съюзническа политика. Не използва други племена като наемници, а се договаря с тях с цел да си осигури по-траен съюз. Новото при него е, че политиката на заселване на племена като федерати по ромейската граница е премахната, тъй като е ясно осъзната опасността в един момент съюзните племена да се обърнат срещу империята. Тази новост дава сигурност отвътре и възможност на Ираклий за повече дипломатически маневри в съюзническата политика. Той обединява допреди използваните средства на спечелване на доверието на варварските вождове с дарове и ако станат твърде силни, всяване на раздори между племената с идеята за сключване на дългосрочни договори с гаранции за взаимна търговия и общи военни действия в бъдеще при опасност за едната или другата страна. За разлика от преди, Източната римска империя търси съюз само с племена, които имат в известна степен държавна и военна организация, знаейки, че с тях диалог би бил по-лесно постижим, отколкото с номадски племена, при които организацията изцяло липсва или е непозната за ромейските дипломати. Започва да се залага все повече на договори с познати народи като тюрки, славяни, авари, българи и хазари.

През 624 г. Ираклий начело на армия от около 40 000 души напада Сасанидска Персия, която е отслабена от вече почти 30-годишната война с Империята, а и моментната пасивност на ромеите е дала резултат – в Ктезифон се засилва опозицията срещу Хосрой II и гласовете за сключване на мир стават все по-силни. Ромеите навлизат в нетрадиционно за тях направление. Вместо да поемат към Месопотамия, те поемат към Кавказ. Причината за това са преговорите със Западнотюркския хаганат за антисасанидски съюз. През 625 г. е подписан договор, според който тюрките трябва да атакуват персийските владения в Южен Кавказ. Войната започва с маневриране на ромеите в Кавказкия регион, което изтощава армиите на Сасанидска Персия. Персите решават да отвлекат вниманието на Ираклий и да го накарат да се върне в земите си като се съюзяват с аварите и предприемат обсада на Константинопол през 626 г. Известно е, че в нея участват българи и славяни, за които обаче не е известно да са влизали във връзки с персите. Обсадата е неуспешна, а императорът не се оттегля от Персия и продължава активната военна кампания през пролетта на следващата 627 г. Целта за настъпление вече е самата столица Ктезифон, възможност за което се отваря след разгрома на армиите на персийските военачалници Шахраплакан и Шарбараз в Кавказ. Решаващият сблъсък между ромеи и перси става на 12.XII.627 г. при Ниневия. Там 70 000 армия на Ираклий разгромява 30 000 персийска армия, водена от Вахрам. Това поражение предизвиква преврат срещу Хосрой II и идването на трона на сина му Кавад ΙΙ, който през 628 г. сключва мирен договор с Източната римска империя, връщайки ѝ всички провинции, които Сасанидска Персия окупира – Египет, Палестина, Сирия и източните части на Мала Азия. Персите връщат частицата от Светия кръст, която през 613 г. задигат от Йерусалим. Ираклий се връща в Константинопол и приема триумф на 14.IX.628 г. Започва да използва титлата „василевс на ромеите“, заменяйки дотогава използваната титла „автократор“.

Седмици след подписването на мирния договор Кавад II е убит и Сасанидска Персия изпада в гражданска война. През същата 628 г. император Ираклий сключва договор с българския хан Органа, който води война срещу тюрки и авари, обещавайки му защита и евентуална финансова и военна помощ. В Константинопол остава племенникът на Органа – Кубрат, който като свидетелства Теофан Изповедник завързва „нечувана дружба“ с Ираклий. През 630 г. Кубрат става хан на българите и за две години успява да се справи с тюрките и аварите. През 632 г. основава Велика България и се ориентира към съюз с Източната Римска империя. Подобен договор гарантира на Кубрат мир от юг и откриване на големи пазари в Черноморския басейн за българските търговци, както и достъп до най-големите пазари – в Константинопол и Солун. През 635 г. е сключен договор за съюз между Велика България и Източната Римска империя, според който Кубрат получава титлата „патриций“ и вероятно правото на закрила над синовете на Ираклий, ако той умре, преди те да са на достатъчна възраст, за да го наследят. Това и до днес е спорно, тъй като е прецедент в ромейската история, василевс да даде настойничество над децата си на чужд владетел, макар и негов „приятел“.

Император Ираклий управлява Източната Римска империя още 13 години и става свидетел на завоеванието на арабите в същите тези провинции, които е отвоювал обратно от Персия. Поражението на ромейската армия при р. Ярмук (15-20.VIII.636 г.) бележи края на хегемонията на империята в Близкия изток. До смъртта на император Ираклий на 12.I.641 г. Източната Римска империя губи безвъзвратно Сирия, Палестина и Египет. Между наследниците му избухват пререкания за трона. Съпругата му Мартина се осланя на договора с владетеля на Велика България – хан Кубрат и търси от него помощ срещу Константин ΙΙΙ и сина му Констант II.