След Освобождението през 1878 г., България се заема със задачите да изгради на модерно европейско ниво своите държавна администрация, армия, съдебна система, икономика, финанси, образование, здравеопазване и прочее. Българските правителства от 1879 г. нататък полагат усилия да се стимулира стопанското развитие на страната, както и да се пристъпи към освобождение на останалите под чужда власт български територии. Тази кауза обхваща сърцата и умовете на българите и те се включват активно в нейното осъществяване. Причината за този висок ентусиазъм се крие в идеята за създаване на голяма българска държава, обхващаща всички области на Балканите, населени с българи – Мизия, Тракия и Македония. На практика в границите на следосвобожденска България тези три области не са влизали в своята цялост по силата на никой международно признат договор. Единственият договор, който ги признава като част от България, и то не в цялост, е Санстефанският, сключен между Русия и Османската империя след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), която донася свободата на българите. Договорът обаче е прелиминарен и не може да бъде запазен.[1]

 Според договорените от Русия и Австро-Унгария условия за разпределение на границите на балканските държави след евентуалната руско-турска война, декларирано в Райхщадската конвенция от 26.VI.1876 г., е заявено, че не трябва да се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите.[2] Причините за това са опасенията на Виена, че такава държава ще бъде проблем за реализирането на нейните аспирации към Балканите, поради причината, че ще бъде сателитна на Руската империя. Тази теза е възприета от всички велики сили, в това число и Русия. Българите обаче не обръщат внимание на тези политически договорености, които ще предопределят развитието на Балканите до избухването на Първата световна война. Масово вярват, че Руската империя е застъпник за тяхното освобождение и обединение поради близостта между двата народа на основата на езика и религията. Не е редно да бъде изключвана вероятността да е съществувала привързаност между руският и българският народ на културна база, но тя въобще не е заемала позиция в плановете на имперските управляващи в Санкт Петербург за провеждане на балканската им политика.

На Берлинския конгрес от 1/13.VI-1/13.VII.1878 г. е решено България са бъде разделена на пет части: Княжество България (автономно и трибутарно), Източна Румелия (автономна област в Осм. имп.), Македония и Западна Тракия са върнати на Високата порта, Пирот и Враня са предадени на Сърбия и Северна Добруджа – на Румъния. Българите са покрусени от решенията на Берлинския конгрес и от този момент на сетне българската външна политика е ориентирана в посока тяхната ревизия. Първата успешно извършена стъпка е прогласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6.ΙΧ.1885 г. Реакциите на великите сили са показателни за различията и приликите между политиките им по отношение на Балканите – Великобритания подкрепя Съединението, за да отслаби влиянието на Русия в България, а Русия пък по това време започва все повече да гледа на Сърбия като на държава, която и е близо до Австро-Унгария, и би била по-лоялен сателит отколкото България.[3]

В началото на ХХ в. политическата обстановка на Балканите значително се променя. В следствие на руската агресивна политика спрямо Османската империя през ΧΙΧ в., на Балканите са се появили три независими държави, борещи се за разширение на териториите си за сметка на Османската империя. Това са Сърбия (1815 г.), Гърция (1821 г.) и България (1878 г.). В следствие на Руско-турските войни от 1828-1829 и 1877-1878 г., Сърбия получава признание от Портата на правото си на автономия (1829) и независимост, заедно с Румъния и Черна гора (1878). Тези три държави, наред с Гърция и България са виждани от руската външна политика като потенциални съюзници срещу Османската империя. Петербург следи отблизо политическите страсти в балканските страни и си дава сметка, че трябва да заложи на създаването на Балкански съюз под своя доминация, за да отслаби Османската империя и да си осигури съюзници на Балканите за предстоящия световен военен конфликт, който след 1902-1907 г. е очакван от всички велики сили и тече трескава надпревара във въоръжаването и търсенето на съюзници.

В европейската политика до Първата световна война се наблюдава открито разделението на Великите сили в два лагера – Антантата (Русия, Франция и Великобритания) срещу Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). Те започват да търсят съюзници на Балканите още от края на ΧΙΧ в. Борбата между Виена и Петербург за влияние в тази част от света най-ясно си проличава в отношенията им с България и Сърбия. До 1902 г. Сърбия е сателитът на Австро-Унгария на Балканите, въпреки опитите на Русия да я привлече на своя страна още от 1878 г.[4] В България пък се наблюдава почти същата линия – тя е привързана към Русия, но след обтягането на отношенията между император Александър ΙΙΙ и братовчед му българския княз Александър Ι Батенберг, българо-руските отношения също се обтягат, дори и след организираното от Русия сваляне на Батенберг през 1886 г., Петербург продължава с опитите си да постави България под пълна зависимост, като се намесва във вътрешната ѝ политика. Това води до прекъсване на отношенията между Русия и България за 10 години. През този период България все повече се обвързва с Австро-Унгария и Германия в икономически план, а оттам и в политически. Подобен сценарий е напълно несъвместим с плановете на Русия за Балканите и затова тя ще прави всякакви опити да парира разбирателството между Балканските страни и Виена.

През 1887 г. на власт в България идва  правителството на Стефан Стамболов. Новият цар Фердинанд Ι Сакс-Кобург-Гота е родственик на Хабсбургската династия и това още повече ориентира прозападно българската външна политика. След падането на Стамболов през 1894 г., новото правителство на Константин Стоилов прави опити да поддържа добри отношения със Запада, но и да възстанови отношенията с Русия. Този акт е извършен през 1896 г., когато новият руски император Николай ΙΙ приема да стане кръстник на българския престолонаследник Борис, да признае легитимността на цар Фердинанд като български владетел и да бъдат възстановени българо-руските отношения.[5] Тази ситуация създава възможност за България да лавира между Русия и Запада.

 През 1902 г. на среща в Санкт Петербург между сръбският министър-председател радикалът Никола Пашич, българският – прогресивният либерал Стоян Данев и руският външен министър Сергей Сазонов. На 31.V между България и Русия е сключена военна конвенция за взаимопомощ. Пашич прави всичко възможно да спечели симпатиите на руските управляващи към Сърбия и да докаже, че тя е най-лоялният руски сателит на Балканите.[6] Докато Сърбия се ориентира към Русия, България прави опити да спечели Франция, Австро-Унгария и Германия в подкрепа на каузата си за обявяване на независимост от Османската империя. Цар Фердинанд посещава Париж и води преговори с френския президент Емил Лубе по въпроса за обявяването на независимостта, но не постига сериозен успех.

След 1902 г. руската дипломация започва да лансира идеята за създаването на Балкански съюз срещу Османската империя между балканските страни. През 1908 г., когато България обявява независимост, и двете империи, които имат интереси на Балканите – Австро-Унгария и Русия заявяват своята подкрепа за българския акт. Това е ясен знак, че и двете велики сили искат привличането на България като съюзник за предстоящата световна война, която очакват да избухне. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина на 23.ΙΧ.1908, т.е един ден след обявяването на българската независимост, с което нарушава Берлински договор и на практика го девалвира. Русия пък се намесва в българо-османските преговори за признаване на независимостта. Според изискванията на Османската империя, България трябва да ѝ изплати обезщетение в размер на 125 000 000 лв. Правителството на Александър Малинов обаче обявява, че е в състояние да даде 82 000 000. Предвид настаналата криза, Петербург взема отношение в българска полза, като внася предложение да опрости на Османската империя част от дължимите според Константинополския мирен договор от 1879 г. репарации по Руско-турската война. България пък се задължава да изплати тези 82 000 000 лв. на Русия. Тази двойствена игра на Петербург му печели от една страна установяването на спокойни отношения с Високата порта, а от друга признателността на управляващите кръгове в България. Единствено премиера Малинов е резервиран към руската помощ. Той очаква изискване от руска страна, България да стане съюзник на Антантата и следователно да бъде въвлечена в плановете на Русия за предизвикване на война на балканските държави срещу Османската империя преди евентуалното избухване на световна война. Тези опасения на Малинов са напълно основателни и той не се решава на проруска политика. Цар Фердинанд решава, че с руска помощ ще реализира завоевателните си стремежи спрямо Османската империя и на 11.ΙΙΙ.1911 г. отстранява Александър Малинов.[7]

---

[1] Манчев, Кр., История на Балканските народи. Том Ι 1352-1878, изд. Парадигма, София, 2001, с. 348

[2] Пак там, с. 346

[3] Стоянов, А., Балканските войни на българската армия, изд. Милениум, София, 2015, с. 22-24

[4] Манчев, Кр. История на балканските народи. Том ΙΙ…, с. 44-48

[5] Пак там, с. 53

[6] Танкова, В. и колектив, Балканските войни 1912-1913. Памет и история, Академично издателство „Проф. Марин Дринов, София, 2012, с. 59

[7] Стоянов, А., Балканските войни на българската армия…, с. 35-36